Коледа на 2006та година наближава, трябва да се ходи някъде. Къде, къде – ами пак при Влади и ще ходим някъде по планините. И понеже се сетихме в последния момент – ще трябва да се кара, щото самолетните билети са вече ужасно скъпи. Трябваха ни само няколко часа да измислим маршрута – ще отидем до Ню Мексико, като на отиване ще минем през Големите пясъчни дюни в Колорадо, а на връщане ще минем през Колорадо Спрингс и ще видим Градината на Боговете. И после ако още не съм си изпуснала самолета – ще си ходя обратно към Чикаго.
Речено – сторено. Където и да отидем в Колорадо – все ще е хубаво. Дори и само колата да си караш – пак е хубаво, наоколо се виждат само планини. Бях малко скептично настроена към „Големите Пясъчни Дюни” Колко големи могат да бъдат, щом са в средата на планината? И до последно си мислех че са някакви три купчини с пясък. Караме, караме, само планини – никакви дюни. Докато в един момент те просто се появиха. Оргомни пясъци като пустиня, заобиколени от всички страни от планини. Ако не знаеш, че са там никога няма и да предположиш, че ги има.
Макар да прилича на пустиня, си беше доста студено. И ветровете постоянно си духат и променят формата и местоположението на дюните.
Има си върхове, те си имат имена, но се съмнявам че тези върхове всеки ден имат едно и също местоположение.
Образуват се перфектни ръбчета. И много точни браздички като по морско дъно
Както може да се предположи няма никаква растителност освен някоя-друга трънка.
А от другата страна на пътя си е планина и си има растителност колкото искаш.
Мислех си, че като нищо ще качим „най-високият връх”, но се оказа, че по пясък се ходи много трудно и е адски уморително. Ти катериш нагоре, той се свлича (заедно с теб) надолу.
А това са единствените 2 човечета, които са решили на Коледа да се катерят по дюните, намахат ви :)
Преди да тръгнем направих страхотна снимка, една от любимите ми.
И продължихме към Ню Мексико, щата, за който мислех, че е краят на света, а ме изненада много приятно.
По-голямата част от снимките направи: Дидка Dune Бандитка
Речено – сторено. Където и да отидем в Колорадо – все ще е хубаво. Дори и само колата да си караш – пак е хубаво, наоколо се виждат само планини. Бях малко скептично настроена към „Големите Пясъчни Дюни” Колко големи могат да бъдат, щом са в средата на планината? И до последно си мислех че са някакви три купчини с пясък. Караме, караме, само планини – никакви дюни. Докато в един момент те просто се появиха. Оргомни пясъци като пустиня, заобиколени от всички страни от планини. Ако не знаеш, че са там никога няма и да предположиш, че ги има.
Макар да прилича на пустиня, си беше доста студено. И ветровете постоянно си духат и променят формата и местоположението на дюните.
Има си върхове, те си имат имена, но се съмнявам че тези върхове всеки ден имат едно и също местоположение.
Образуват се перфектни ръбчета. И много точни браздички като по морско дъно
Както може да се предположи няма никаква растителност освен някоя-друга трънка.
А от другата страна на пътя си е планина и си има растителност колкото искаш.
Мислех си, че като нищо ще качим „най-високият връх”, но се оказа, че по пясък се ходи много трудно и е адски уморително. Ти катериш нагоре, той се свлича (заедно с теб) надолу.
А това са единствените 2 човечета, които са решили на Коледа да се катерят по дюните, намахат ви :)
Преди да тръгнем направих страхотна снимка, една от любимите ми.
И продължихме към Ню Мексико, щата, за който мислех, че е краят на света, а ме изненада много приятно.
По-голямата част от снимките направи: Дидка Dune Бандитка
No comments:
Post a Comment