България след 6 години

Не разбрах как минаха толкова години. Цели 6 и половина. Дойдох ужким за един месец, с обратен билет, нез никакво намерение да оставам. Удължих си визата, намерих си работа, после хайде да понатрупам малко опит, да науча това, да направя онова, хайде да взема зелена карта и ето ти ги годините минали. И най-после след толкова време си купих билетчето, взех си куфарчетата и хайде да видя какво се е променило в България.

Бях прилежно подготвена от приятелите си тук за това какво ще ме чака в родината. “Приятелите са те забравили, имат деца и няма да искат дори да те видят”, “ще видиш колко простотия има, хората колко са гадни и завистливи”, “ще изживееш културен шок, няма да знаеш къде си първите няколко дни”, “всичко ще ти се струва адски мръсно и сиво”, “чалгата цари навсякъде”, “не си прави илюзии” – ми казваха всички. Не ми се вярваше да са прави, но знам ли, те си ходят всяка година, а аз – не.

Първото нещо, което видях от самолета беше Дунава, после и Витоша. Последваха ги няколко цигънски къщи, разпадащи се в краищата, с простирите с мръсно пране, кофите и боклуците в дворовете, части от коли, които вероятно са на моите години ... сещате се. Нито ме изненадаха, нито ми се сториха жалки или противни – такива къщи има и в южно Чикаго, има и в града като минаваш с метрото. Като кацна естествено ми се прииска да целуна пистата, и нали съм си ревла ми потекоха сълзите. И чух едно приятелче да ми казва: “Плачеш ли, плачеш ли ... чакай сега като минем през митницата там ще те разплачат” . Митницата мина съвсем нормално, имаше двама митничари, които изобщо не искаха да се мръднат от местата си. Доброволно поисках да си декларирам лаптопа и камерата, но митничаря ме изгледа очудено и ми каза да минавам.

Разходих се из София, още не бяха махнали коледната украса. Имаше ледена пързалка пред НДК и специално за моето пристигане имаше заря. Любимото ми място е пързалката пред театър Иван Вазов. Тратърът ми се стори много хубав, вероятно защото току-що бяха приключили ремонта му. Всички сгради, както и булевард Витоша бяха много добре осветени, и разбира се най-голямата радост беше да виждам хора по улицата. Млади, стари, добре или зле облечени, с деца, с гаджета, с кучета – всички са излезли на разходка. Хубави витрини, шум и много хора – нещо, което тук ми липсва много.

Първите ми сблъсъци с обслужването ми напомниха къде съм. Отидох да си купя билет за нощният влак. Влизам в ЖП бюрото, и казвам най-простото нещо – добър ден. Служителката ме изглежда очудено и повдига едната си вежда, все едно ми казва “ти пък каква си”. После минавам през едно обменно бюро, и пак казвам добър ден – там пък не получих никакъв отговор. Подадох парите и каза:” бихте ли ми обменили парите в левове” и отсреща получих само “Двеста?” Това беше целият и принос за разговора с клиента.

ГРАДОВЕТЕ. С радост установих, че Варна си е все така най-хубавият град на този свят. Дори е станала още по-хубава от преди. Морската градина е по-хубава от всякога, има нови пейки, ресторантчетата покрай плажа изглеждат много по-добре от преди. На топлата вода си има хора, лебедите в морето си остават една от най-приятните гледки. Неприятното е, че морската градина вече е много застроена. Навсякъде има бетоновози, камиони, строи се дори една кооперация. Строителството е доста безразборно – пълен контраст с това от едно време, когато всички блокове еизглеждаха абсолютно еднакви. Сега всички сгради са с различен вид, много хубави, но нямащи нищо общо с която и да е друга сграда в района. Като че ли всяка от тях е взета от някъде и сложена на първото свободно място, което са намерили. Всички сте видяли, какъв ужас е паркирането в градовете. Няма местенце, където да не е паркирана някоя кола. Движението не ми се стори толкова ужасно, но паркираните насвякъде коли, понякога и в две редици ме ужасиха. Строи се ужасно на гъсто, а за гаражи май никой не мисли – къде ще се събират тези коли просто не ми е ясно. Опитах се да отида на театър, но за съжаление билети имаше чак за след един месец. Сградата на театъра си беше пребоядисана и заедно с катедралата на центъра като че ли си остават най-хубавите сгради. Бях приятно изненадана от ЖП гарата, което също е станала доста културно място. С изключение на служителките, разбира се. Организацията си е както преди – има 6 случителки, и опашка само пред едната от тях. За разлика от Варна, София ми се стори все така неприятен и неприветлив град. Може би защото бях там в един дъждовен ден и всичко изглеждаше сиво и противно.

МАГАЗИНИТЕ. Ако ме бяха пуснали в Метро със затворени очи, щях да се закълна, че това е Костко. Всичко изглежда по абсолютно същият начин – хладилниците и стилажите и начина, по който е подредена стоката та и касите дори. Единственото, по което големите магазини се различават вече от тукашните е това, че трябва да си купуваш или носиш торбички. Не знам защо доста ме издразни това. Магазинерките не са досадни като преди, не ти ходят по петите и да те питат с какво могат да ти помогнат. Нито пък някой ще ти каже “ако няма да го купуваш не го пипай”. Вече действат точно като че ли си в магазин в щатите – опитват се да ти помогнат, но не натрапчиво. Като направих грубо преценка за нещата, които купих и парите, които платих, мисля, че във Варна поне цените на храна, дрехи и обувки са около два пъти по-ниски от тези тук. За София мисля, че цените са като тези в Чикаго.


ХОРАТА. Стоях и гледах минаващите хора. За моя радост не видях толкова мизерни, мрачни хора като преди. Не видях и толкова много хора, които да ровят по кофите за боклук. Почти не видях просяци по улиците. Не видях простотия. Никъде не чух чалга, може би просто не ходих по такива места.

ПЕНСИОНЕРИТЕ. За съжаление виждам, че за тях нещата никога няма да станат по-добре. Хубаво е, че повечето от тях имат внуци в чужбина или с добра работа. Мисля, че за нашите родители и за бабите и дядовците ни добри времена няма да дойдат в България. За сметка на това ...


МЛАДИТЕ. За младите мисля, че ситуацията е много добра. Повечето хора вече не искат да ходят в чужбина. Приятелите ми няколко пъти ме попитаха за какво още стоя в Америка. Трудно ми е да отговоря, дори на себе си, но това е друга тема. Повечето млади хора имат добра работа, имат семейства, строят апартаменти и никой не мисли да ходи навън – справят се доста добре и в България. Работодателите не са като преди – като им поискаш по-висока заплата да ти казват :”о, отивай си, знаеш ли колко други чакат за твоето място”. Работодателите си кътат хората, правят каквото могат за да ги квалифицират, да се чувстват добре и да искат да останат да работят за тях. Мои приятели, които имат собствени бизнеси се оплакват, че не могат да си намерят отговорни хора, колкото и пари да им дават.


С две суми в България много ми хареса. Като се изключат някакви дребни подробности спокойно мога да кажа, че бях много приятно изненадана. От друга страна имам приятел, който се прибра там със семейството си миналият август. Искаха много да се приберат обратно в България, въпреки, че имаха възможност да останат тук. Сега имам чувството, че малко съжалява, сигурно защото скоро си прекарва газ, вика майстори, оправя си колата и за всичко това само повтаряше колко много търпение му трябва.

Но като цяло мисля, че България си заслужава човек да се върне там. Където и да ходя, каквото и да правя, по-хубаво място според мен от там няма. Дано занапред да става още по-добре!

Boulder, Colorado

Добре дошли във Boulder. Градът, в който е слънчево 360 дни в годината. Единственият град, в който мога да спя до 9 сутринта без да се събудя. Където и да живееш първото нещо, което виждаш като се събудиш е планината.

Градът на University of Colorado, където 30% от населението е студенти. По улиците можеш да видиш нормално облечени хора, момичета и момчета с жълти и зелени коси.

Там има само двама african americans, единият от които живее в градинката пред градския съвет и сгъва тялото си и го пъха във кутийка за забавление на хората. За първи път бях там преди 3 години, същият човек правеше същите номера и хората винаги се събират да го гледат и да му ръкопляскат.

Където има китна централна улица с много цветя и много хора и накъдето и да се обърнеш виждаш планини. Градът, в който Starbucks е еквивалент на Walmart, а кафенцата много напомнят на европейските. Градът, в който никoй никога не заключва входната си врата, дори когато заминава за месец.

Когато пристигнах валеше. Последният път когато е валял дъжд е преди 3 години когато идвах за първи път. За сметка на това когато идвах пред декември пих кафенце по къс ръкав на Pearl Street. Страшен късмет :) И ние ще ходим на планина. На палатка. Навън е студено, когато кацнах в Денвър дори ми се стори че валеше сняг. А е само първи септември. Доста се почудихме, но решихме да проверим какво е положението горе - ако времето е лошо ще се отдадем на кръчми и пиене. Карахме в мъгла и дъжд, но като влязохме в парка като че ли излязохме над облаците - беше топло и слънчево както се полага за тридневен weekend в планината :)

Оставихме колата, метнахме раниците на гръб и хайде да вървим. Рейнджърите казали, че е 5 мили преход - колко са 5 мили, ей сега сте ги минем. Да, ама не. На 10-тия метър взех да дишам тежко. Знаех си, че трябваше да походя на фитнес поне една седмица, ама защо ли не го направих. Пътят нагоре беше приятен. В началото почти равно, после малко по-стръмничко.

Минахме покрай Brainard Lake и се качихме до Lake Isabella. Пътят беше приятен и почти равен.


Снимах си рекичките, горичките, цветенцата. После дойде стръмното. Трева вече почти не се виждаше. Качихме се с последни сили на 12550 фута височина.



През цялото време Влади ми казваше: ей сега като качим хълма и от другата страна ще е полегато и ще слезем бързичко. И като видях от другата страна какво е ми се доплака - като че ли някой беше хвърлял тонове камъни по склона надолу и по почти 60 градуса наклон аз трябваше да сляза надолу.
Това беше най-трудната част от пътуването. Но долу ни чакаше наградата - страхотното Pawnee Lake.

Повървяхме още няколко часа и започна да се стъмва. Очевидно нямаше да можем да стигнем до къмпинга. За пръв път спах над една пропаст, в палатка, на средата на планината, без да има никакви хора наоколо. Палатка под едно дърво. Преди да заспя се чудех дали по някое време мечките няма да подушат швейцарското сирене в сандвичите и дали няма да ни хапнат барабар със сандвичите. Ако се бях сетила по-рано за това щях да бягам до къмпинга, нищо че бях смазана от вървене :) Слава богу на толкова високо дори на мечките не им се ходи.

Е не можах да спя. Не заради мечките, а заради тишината и най-вече заради двойното еспресо което пих преди обяд. На сутринта стана доста хладно. И нали съм човек на фотошопа преди да събудя сънувах как имам един файл, аз съм на най-долния пласт, над мен е якето и аз правя едно копие на пласта с якето да станат две :) И се събудих щото си беше все така студено :) Е не ми се мърдаше от чувала :)

Навън слънцето изгряваше и върха на планината вече беше осветен. Тревичките бяха умрели от студ, цветенцата свити под леда. Изкефих се да направя малко макро снимки, някой сполучливи, други - не толкова.

Върнахме се обрано до езерото почти на бегом - просто беше много студено. Слънцето изгря напълно и планината се огледа в езерото като в огледало.

Снимките пак не станаха много добри :( Един час разходка около езерото, събудихме хората които бяха на палатка там и тръгнахме нагоре. Страх ме беше как ще се кача по този сипей - но не беше толкова страшно. Поне не духаше толкова много като на предишния ден - качихме се нормално до горе. А и Влади поноси и моята раница докато си събера ангелите :) Виждаше се това нагоре

и това надолу.

Страшнооо :)
Никога не съм качвала такова нещо. Беше трудно, но въпреки това пак бих го направила - заслужаваше си. Гледките са страхотни, компенсираха умората напълно :) Ето още малко снимки.

На вечерта - medditarenian ресторанче. Това е едно от хубавите страни на Boulder - прекрасните ресторанчета. Любимото ми е едно тибетско ресторантче на центъра. В понеделник - кафенца и разходки в Boulder. Фонтанче...

кафенца...

галерии, улични фокусници и подобни забавачки, странни коси, студенти, свирещи на какви ли не инструменти...

италианско ресторанче...

деца, играещи си по улицата, страхотни книжарнички, слънце, цветя.
Почивка в къщата преди да тръгнем за летището.

После самолет и сбогом Boulder, кой знае дали някога пак ще попадна тук. Видях светавица от близо, видях как блясва и се разгражда като фойерверк. Добре, че не падна по-близо.

Честита Новата 2006та Година с Петя, Пешо, Емо и всички останали :)

Всяка прилика с истински лица и събития е случайна. Ако по-надолу видите някое лице в нетрезво състояние, което ви визглежда познато – объркали сте се, приликата е само бегла. :)

Всичко започна съвсем тривиално. С едно и-мейлче, в което пишеше „ ще празнуваме Нова Година заедно, заповядайте с нас”. Като го видях и извадих ейййй такава усмивка – ясно беше, че ще посрещнем новата година много весело. Времето от това и-мейлче до вечерта на 31 декември мина доста бързо за мен – отпуска, за която ще ви разкажа друг път, последни дни на старата ми работа, подготовка за новата работа. Надали обаче всичко е било толкова безпроблемно в тези дни за Петя, Пешо и Емо – тримата организатори на новогодишната нощ. Дискусия в коя зала да бъдем, украса, куверти, музика, кой къде ще седи, какво ще правят децата, какви състезанийца ще си направят и какви награди ще получат, какъв ще бъде бара, каква музика ще се слуша решението на всички тези въпроси се падна на тях. Подозирам освен това, че Петя е знаела къде ще завърши купона, така че и това е взела под внимание при подготовката. Надали някога ще разберем какви са били проблемите с организацията, но знам, че последните такива бяха решени след като Пешо пристигна с една схема в ръце, размести народа, който беше поседнал където му падне, подреди хората по групички, така че никой да не се сърди и веселбата започна.

Дамите бяха особено красиви. За пореден път се убеждавам, че като българските други жени няма. Дори в Америка, където по мое мнение въпреки многото магазини прилични дрехи е трудно човек да си намери винаги съумяват да изглеждат перфектни. Господата също както винаги бяха на ниво – както по-младите, така и по-зрелите. Костюми, вратовръзки – елегантни и чаровни както винаги.




Както е редно първо трябваше да заредим горивото, за да можем да танцуваме. Или както се казва – Гладна мечка – вълците я яли. Аз бих добавила – жадна мечка – също. Лелята на бара не беше много сръчна – всички и го признахме. Ама на кой му пука в такава вечер. Наздраве първи път, наздраве втори път, наздраве трети път ... наздраве n-ти път.




Докато ние си викахме наздраве и се запознавахме с останалата част от хората на масата (за което Пешо също се беше погрижил много добре) осезателно се почувства липсата на децата – за тях имаше занимавки в съседната зала. Аз лично не присъствах, защото отдавна не съм дете и няма кой да ме пусне там, но чух, че имало състезанийца и конкурсчета, и че по-големите деца организирали интересни забавления за по-малките. Едно беше сигурно – малките са истински ангелчета:

Вижте това детенце колко голямо е порастнало:




Този приятел проверява шампанското дали е добро за пиене:




А тези двама другари са докопали една бутилчица и в момента се разбират кой колко ще пие




Ето и две очарователни малки дами с най-привлекателните си усмивки:




Бъдещи звезди :







Майките, татковците и останалите семейни и несемейни люде вече се бяха разгорещили на дансинга. Музиката с полъх от годините, в които бях ученичка и студентка изстреля бързо повечето хора от компанията, както и мен на дансинга. Erasure, Sher, Joe Cocker (само да не объркам как се пише името му), Depeshe Mode и какво ли още не – все музика за ценители и за добър купон. Бях адски щастлива, че никой от групата не поиска да слуша чалга – радвам се, че успях да се събера с такива хора. Повечето хора бяха вече на дансинга –

Малки:




Големи :




И още по-големи момичета и момчета. Ето този товарищь спечели най-бурните аплодисменти, при това абсолютно заслужено:




Някой вече беше взела да ги стяга вратовръзката, стана им много топло и решиха, че е крайно време да метнат сакото нанякъде:




Други отдавна вече се бяха спасили от вратовръзките и ги бяха дали на съхранение на по-добрите си половинки:




И така както всички си танцувахме за една бройка да изтървем новата година. Настана една суматоха – къде ми е шампанското, колко стана часът, къде е детето, хайде всички по местата ииии ето ви я, Новата Година дойде! Наздравици, прегръдки, целувки, пожелания за здраве, успех, късмет, щастие и добри приятели! Наздраве на всички! Дано да бъде успешна за всички и хайде на хорото!



За моя най-голяма гордост, тийнеджърите също играха на хорото – при това с повече ентусиазъм от който и да е :




Тук е мястото да благодарим и на хората, които бяха така добри да направят веселбата възможна – хората, които избираха музиката:



Благодарим ви, че вложихте по-голямата част от времето си тази вечер за да ни бъде приятно на нас, останалите. Надявам се, че и вие сте се кефили поне толкова колкото мен.

Песни, танци, веселба и хубави хора – така мога да опиша най-точно и с най-малко думи посрещането на новата година. Всички изглеждаха най-малко толкова щастливи: Наздраве, наздраве и на вас




Разбира се купона си имаше продължение – никой не си е мислел, че веселбата ще свърши в точно определен час.










На някой хора обаче взе да им се доспива и независимо от шумотевицата скришом удариха една глава:




А програмистите си остават програмисти дори и на връх нова година. Пак се събраха навън на цигарка да обсъдят алгоритмите:




Посрещането на 1 Януари става само веднъж в годината. Понякога е по-весело, понякога не толкова. Винаги си пожелаваме да бъдем най-вече здрави, лошите неща да останат в старата година, новата да бъде успешна и плодотворна. Пожелавам го и аз на вас!

Тази нова година ще паметна за всички – за едни това беше първо посрещане в Америка, за други първо семейно посрещане, за мен тя ще остане незабравима с приятното усещане, че съм сред чудесни хора, които образуват една малка България на хиляди километри от нея. Чувствах се отново „сред свои”, почувствах се отново млада и забравих за всички неразбории. Посрещането на 2006та ще остане като едно от най-хубавите събития за мен, като разбира се за това отново благодаря на Петя, Пешо и Емо. Не ме бива много в писането, дано не съм ви отегчила, затова ще каза за последен път БЛАГОДАРЯ, БЕШЕ СТРАХОТНО и до нови срещи!

Поздрави: хеви метъл Дидка Бандитка